ОЛГА ЛАЛИЧ – КРОВИЦКА (ДУКЛА, ПОЛША)
ТЕАТЪР НА КРЪВТА
В чекмеджето на войната засенчиха света,
а Ти, Господи мили, мълчеше.
Викът не те събуди,
еленът на мечтите беше прокуден.
На виадукта на щурма
стъпки от ботуши зазориха.
В кошничката на слънцето
се озоваха
мънички мъртви мушици.
В бодливите нощи на хладните изби
не се срещаха невинни погледи.
Хей така просто, на няколко пъти,
поръчаха мир
на тънките килими на бурята.
Всеки плясък на песен пораждаше вълнение
на омотаните в националистически шлифери.
А тоя мирис на горите
напръскаха с огъня на годините…
…………………………………………………………………………………………………
МАНАСТИР
Стоеше на сърцето в руините.
Манастирът стар,
между планината и гората,
остана ранен и самотен.
Молеше се за мъничко разум и любов.
Искаше да се завърне
в гнездото си средновековно
разплаканият манастир.
Под късчетата фрески
иконите в хор пееха,
ангелите отслужваха литургия,
вярващи нямаше –
освен прокудените спомени.
……………………………………………………………………………..
КОГАТО СИ СИ ОТИШЪЛ
Люлее се кипарисът на душата.
В сърцето живее южният вятър.
Разцъфналите си зюмбюли
подарявам на слънцето на смъртта.
Зад себе си оставям
увехналите си невени.
Люлее се кипарисът на душата.
Мидата в окото ми спи.
И дочувам гласа на природата,
докато ангелите пазят морето.
…………………………………………………………………………………
НОСТАЛГИЯ
Рибката заспа.
В мислите се търкаля камък.
Снежната нощ от белота умира.
Давам прошка на земята,
ала и така не ще стигна
за бързия влак.
………………………………………………………………………………………
БИЛЕТ ДО ВКЪЩИ
Моля, билет до вкъщи.
Хм, билет до вкъщи.
А къде живеете?
Вкъщи.
Да, знам.
Но къде е къщата Ви?
Там ще построя кула.
Симулант.
Какво казахте – Зюмбюлланд?
Тогава, моля Ви, дайте ми билет до Зюмбюлланд.
………………………………………………………………………………..
НИМА…
Глад, сънища, слух… Бият камбани в очите ми, докато се разхождам и разглеждам някаква сграда. И си мисля колко прилича тая сграда на оная в Загреб. Тези стени, този цвят, ах, тази архитектура на единството от онова време. Та това е Загреб! Столицата на Хърватска. Да, тук съм и се разхождам. Оправям си паспорта в Полското посолство и се връщам от тая държава в тая държава. Ами, ако тогава ме бяха взели на война, щях да остана. Но защо не ме взеха? Та аз не бях малка за воюване, за истинско убиване, сочно убиване, когато с цялата си сила отсичаш на някого шията и плисва кръв, която тогава беше братска гордост и единствена сила, прииждаща отвсякъде. Може би тогава не ме взеха да воювам, понеже съм женско същество, а женското създание знае да готви и домашни ястия (от партизански кепета, югославски знамена, паници от глина и семейно веселие), и ястия за богаташи (от семейни ястия, гаванки от глина, югославски знамена, партизански кепета и пушки), и да чака войника в ранна зора. А може би бяха уверени, че съм войник пионер, възторжен, но с душа, все пак, ничия. И са знаели тайната ми. Наистина, никога няма да узная това, дори и сега, когато ме докосва мирис на борове, а не на море. Сигурно заради това, защото просторната свобода винаги е била далеч от мен. И тогава не можех да мириша онова, което е мое, а на война не ме взеха. Това наистина е тъжно, като бадемовите клончета, превърнати на дърворезба в небето. Не, няма да полудея заради това, че не съм воювала и че сега с вдигната глава мириша тоя цвят, който полека привлича към себе си златната полска есен…
………………………………………………………………………………………………..
РОМАНЪТ НА ДРИНА
Там мост, тук паланка. История в очите. Философия по решетките. Какво спи в сърцето? Седи сам, сгушен, вечно един и същ, както нашето старо бъдеще. Самодивата нещо на ухото му шепне, като жената, която няма. Починал си е. Трябва да тръгне на път. Ах, да пийна чашка ракийка – помисли си, – мъничко да се сгрея, по-добре цветето да откъсна. Бяло като фередже. Невинно. И малко култура в Дрина да се влее. Голяма, французка, виенска! Боже мили, как по-удобно! И така, пътува нашият писател във времето на дивите девойки и гледа право в техните очи, и съчувства на клетницата, изоставена на плочата.
Замислен, вечно същият, преминава през моста и вишеградската рая не изоставя. И плува в нейното минало, плува, като тиха риба в крива Дрина. Къде сега? Какво пак? Хей, госпожице, никога няма да бъдеш мама!
Къде ли сега нашият писател спи? Къде е паметникът? Каква е тая война? Би му се пукнало сърцето, ако можеше да види това. Хей, люде, нашия писател не разбирате! Духът му от болка е чер. Седи в рая и нещо пише. Някаква голяма хроника и нищо повече.
…………………………………………………………………………………………….
НЕ ДЕЛЯХМЕ БОГА
Кучето лаеше в картината на войната
И преживяното.
Вярвахме в Бога,
Беше общ, един,
Християнски.
Не го деляхме.
Кучето лаеше, лаейки загина.
Синджирчето му е път до небето,
Прахта в съдинката му се пласти,
Кокалче – никъде.
Кучето лаеше, а ние не деляхме Бога.
Мама вярваше в бахчата, тате също.
Мама и тате вярваха, че бахчата ще ни изцери.
Бахчата беше като рай, който оставаше недокоснат зад портите.
Бахчата искаше да ни нахрани,
Както масата храни душите.
Не, не деляхме Бога.
Бахчата остана в сумрака,
Ала в рая няма тъма.
Вече нямаше дни, само дъно.
В рая настана подялба,
А ние не деляхме Бога,
Нито човека.
Бахчата остана с дупка по средата,
Ала в рая не се взривяват бомби.
Така не се го представях. В гърдите ми още
Изстреляната бомба стои.
Дочувам лая на кучето,
Плачът на мама и тате.
На вечността красотата гореше
Нашата семейна бахча, а ние не деляхме Бога.
Кучето лае...
…………………………………………………………………………………………………
А МЕН НОЩЕС БОЛКАТА НЕ МЕ ВЪЛНУВА
Болката не ме вълнува. Пуша трета цигара, кафето изстина.
Небе, великодушно си нощес, както вятърът, косите ми отнасящ
някъде на юг – при щастието и кръвта, където смехът е важен
толкова, колкото и ножът.
Страхувам се за живота на котето, завърнало се току-що вкъщи
с премазана лапичка. Измъчва се от болка на дивана ми,
а мен нощес болката не ме вълнува.
Казвам и плача, че едно такова тихо коте вижда желязната врата,
през която вече никога не ще премине. Остаря, изнемощя. Мяуче
мъничкото му котешко сърчице. Небе, ти нямаш сила, а мен нощес
болката не ме вълнува.
Умираме, гинем... Косовка девойка плитки плете на Косово поле.
Кръв, кръв... ах, тая черна кръв... Маршируват запалените знамена,
понеже тая нощ Косово отива в далнината на несретните спомени,
от които вече никога няма да се отърве.
Война! Смърт! Курво! Предателко! Лежим под земя опустяла.
Главите ни са отбелязани на камък бял. Бял като чаршафа,
с който ни захвърлиха в ямата от злост.
Занданите за нас са твърде скъпи, скъпоценни... за такива обикновени смъртници,
за главите на които няма място по полята на проклетата Югославия.
Котенце, душице сладка! Замълчи! Пепелта се сипе в пепелника, не по теб!
Ще преживееш, както преживяхме ние.
Амин!
....................................................................................................................................
БАЛКАНСКО ТАНГО
Пъкълът облят е с вино.
Дулата към юга гледат.
Дамите ухаят на отрова.
Трудно се диша.
Подписи върху нагорещено
желязо.
Изворите в земята пропадат.
Тичат децата...
Обърканост очите вади.
Скелетите сенки плашат.
Какво те интерисуват звездите!
Хуманността изчезва дори от
хартията.
Не струваш колкото пробит петак.
Вино в пъкъла се пие.
.......................................................................................................................................................
ХАЙКУ
*
Часовникът на привидението
се запази
в картината
*
мравките свирят
на листа
от нокти
*
човекът в реката
плува като
илюзия
*
камъчето на златните молби
се изгуби
в зеницата
*
сред невените
вечността остана
в себе си
*
в пръстите си
имам
душа
*
всяка нощ
блянът
отваря вратите
*
не мога повече
да скривам болката
тя изчезна от мен
*
слънцето
ни бе
сънувало
Превод от сръбски ИВАН ТОПАЛСКИ